Забележителности в Източните Родопи

Приказни скални образувания, забравени величествени градове и светилища, стари мостове, обвити в легенди. Наричат Родопите „Планината с душа“. Тя е толкова обширна и богата, че е разделена на два туристически дяла. Така я разделям и аз в този блог, тъй като интересните места в Родопа планина са многобройни. И така, следващата статия за красивите места на България ни отвежда в Източните Родопи.

Всъщност посещението на тази част на страната не беше планирано, а се случи на връщане от Черното море. Ако и вас като мен и след няколко дни на плажа вече не ви свърта под горещото слънце, то ето какво може да направите: тръгнете си два-три дни по-рано, отклонете се от магистралата на юг и завършете почивката си в красивата Родопа планина. В тази статия ще намерите местата, които успяхме посетим за

4 дни в Източните Родопи:

• Свиленград
• Мезек
• Каменните гъби
• Глухите камъни
• Перперикон
• Каменната сватба
• Село Лисиците
• Крепост Моняк
• Татул
• Жп. мостът над река Върбица
• Орлови скали
• Дяволският мост
• Каскада Горна Арда

Свиленград

Разходката ни в Родопите започва в Свиленград. Въпреки че градът не е в самата планина, той граничи с Източните Родопи и можем да кажем, че служи като входна точка за тази част на планината. Разположен на бреговете на р. Марица, Свиленград е известен като българския град на коприната. Производството на свила през Възраждането е дало не само поминък на хората, но и името на града.

Старият мост в Свиленград

Най-известната забележителност в Свиленград е старият мост. Построен е през 1529г. от Мустафа паша – везир по времето на управлението на султаните Селим I и Сюлейман I. Съоръжението е с дължина 300 м. и шорина 6 м. 21-те му свода са изградени от големи каменни късове, споени с олово, а парапетите са 706 цели каммени блока. Върху висока каменна плоча е изписана годината на построяване и строителят. Около него през 16 в. възниква днешният Свиленград. Мостът оцелява през вековете и днес е един от най-забележителните архитектурни паметници в Югоизточна Европа от времето на османското владичество.

След като се разходите из града, може да седнете в спокойния му и изпълнен със зеленина център. Не пропускайте да опитате и традиционния тук десерт – малеби. Според местните жители, тук в Свиленград се прави най-доброто малеби в цяла България. Може да имат право, защото като изключим Тел Авив, малеби съм виждал да предлагат само в Свиленград.

Мезек

Само на 10 км. от Свиленград се намира и следващата ни спирка – с. Мезек. Селото е в скътано в подножието на Източните Родопи. Смята се, че на мястото му е имало селище още от древността. Както и днес, районът бил кръстоптна точка на пътя свързващ Европа и Азия („Виа Милитарис“), както и на този към Егейско море. Оттам произлиза и името му (межда, средище, кръстопът). Селото днес е известно със следните две забележителности:

Крепост Калето, с. Мезек

За ключовото значение за селището свидетелства издигащата се крепост на хълма над днешното с. Мезек, известна сред местните като Калето. Всъщност името и е „Неутзикон“ и е една от най-добре запазените родопски крепости у нас. Изградена е през XI – XII в., по времето на византийското владичество. Крепостта е с форма на неправилен четириъгълник, стените са с дебилина до 2.20 м, подсилени от 9 кули. От тях се открива страхотна гледка към долината на р. Марица.

Крепостта е доста добре запазена до началото на ХХ в., когато част от нея е разрушена с цел добиване на материал за строеж на турските казарми в Свиленград. Любопитен факт е, че стратегическото ѝ положение е използвано и през XX в. В североизточната и част има бетонен бункер от Втората световна война.

Билети се продават на входа на крепостта. Може да си вземете оттук комбиниран билет за Калето и за Тракийската гробница.

Тракийска гробница, с. Мезек

Тракийската куполна гробница в с.Мезек, датираща от IV – III в.пр.н.е., е най-дългата гробница на Балканите – почти 30 м. През 20-метров коридор с тригълен свод (наречен дромос) се стига до гробната камера. Тя е висока 4.3 м и широка 3.3 м. Както и в древен Египет, траките също вярвали в задгробния живот и погребвли мъртвите с всички необходими вещи. По намерените тук златни накити, както и бронзов глиган в реални размери (понастоящем в НИМ София), се смята, че тук е бил положен виден тракийски аристократ.

По пътеката към гробницата има 3D рисунки, които погледнати от определена точка оживяват пред вас. Едно от тях е именно глиган, подобен на открития в гробницата.

Глухите камъни

След с. Мезек поемаме на запад. Между селата Малко Градище и Малки Воден, се намират Глухите камъни – удивителен скален култов комплекс, създаден от траките преди няколко хилядолетия.

Отклонението за скалите е обозначено с табела. Оттук пътят става черен, който след около 100-200 м. придобива характерните кални коловози за планински черен път през пролетта и ни принуждава да оставим колата на една поляна. Ръмящият дъжд не ни спира и поемаме напред пеша. Пътят продължава още около 2 км, има маркировка и няма особени денивелации. С нормално ходене се взима за около 30-40 мин.

Глухите камъни е сред най-големите скално-култови комплекси в Източните Родопи. Светилището е разположено върху четири скални масива, разделени от дълбоки проломи. Върхи скалите са издълбани множество разнообразни форми, като най-голям брой са трапецовидните ниши, вдълбани в масивните канари, като се предполага, че те са били използвани от траките като урно-хранилища. Името на мястото – Глухите камъни – идва от факта, че тук няма ехо.

Към върха

Но най-интересното е в другия край на комплекса. Заобикаляме скалите и продължаваме по пътеката нагоре. На площадка в основата на най-високата скала са открити основите на църква от 5 – 6 век. Вероятно тя е изградена върху останките на езическо светилище. Южно от скалите са открити основите на различни сгради, които вероятно са имали представителен вид, както и останки от крепостна стена. В единия край на скалата нагоре са изсечени стръмни стъпала, които водят до щерна (резервоар за вода), издълбана в скалата. Именно оттук се откриват най-красивите гледки към заобикалящите планини и язовир Ивайловград. Дъждът вече е спрял и заляващото слънце образува дъга.

Слизането на стъпалата е още по-предизвикателно от качването им. Според някои археолози тези стълби са построени нарочно така, че човек да се движи по тях приведен в знак на почитание към погребания в скалата тракийски вожд.

Каменните гъби

Пътувате по пътя към Кърджали и хващате отбивката през село Бели пласт – попадате на природния феномен Каменните гъби – най-сигурната индикация, че сте в област Кърджали и туристическия район на Източните Родопи.

Скалните образувания представляват хармонични скални късове с форма на естествени гъби, с розови пънчета и зеленикави гугли. Височината на пънчетата и ширината на гуглите е до 2,5 м. Туфите (група скали с вулканичен или утаечен произход), от които са се оформили каменните гъби са резултат от интензивна подводна вулканична дейност, датираща от времето на палеогена (ерата след динозаврите). След оттеглянето на морето и последователното издигане на морското дъно, върху тях действа ерозията. Долният розов пласт се оказва по-мек и по-лесно се поддава на действието на слънцето, вятъра и дъжда. Горният зеленикав пласт съдържа по-здрави минерали, най-вече вулканично стъкло, и по-трудно се изветря. Така в продължение на хилядолетия се е оформила тази неповторима композиция от форми и багри.

Ще ги намерите непосредствено до пътя. Обособен паркинг няма, но уширение на пътя позволява пспиране. Няма как да ги пропуснете, въпреки че ние ги подминахме умишлено на отиване в стремеж да хванем Перперикон. Върнахме се след това и бяхме възнаградени със страхотни залезни гледки и компанията на едно добродушно куче.

Източник:
Туристически информационен център – Община Кърджали

Перперикон

Следващият обект, към който се насочваме в район на Източните Родопи е един хълм, отпечатък на народите, живели по тези земи далеч преди създаването на България. Разбира се, става въпрос за Перперикон – древният акропол, създаден от траките и превърнал се в най-големия древен и свещен град на Балканите.

История на Перперикон

Каменният хълм е разположен на 15 км. североизточно от гр. Кърджали. Смята се, че Перперикон е основан в зората на човечеството, преди около 7000 години. Името му произтича от тракийския бог на камъка Пер. Римляните превземат Перперикон през 2 век и го превръщат в процъфтяваща крепост.  В миналото районът е бил богат източник на злато, от което са изсичали и златните монети перпера.

Този някога величествен град западнал през 14 век и потънал в забвение до преди около 20 години, когато историята му започва да бъде разкривана от археолога Николай Овчаров. Негова е заслугата обрасналия в растителност хълм да започне да разкрива своите хилядолетни тайни и да се превърне в популярна туристическа дестинация. Днес античният и средновековен град Перперикон е включен в 100-те национални туристически обекта на Република България.

Един от най-забележителните факти за Перперикон е, че тук се намирало светилището на Дионис. Дионис, заедно с Аполон в Делфи, били двата най-значими оракули в древността. Според древни легенди върху изсечен кръгъл олтар, останките на който все още личат в скалата тук, са извършвани винено-огнени обреди и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието. Най-известното предсказание на оракула било, че Александър Велики ще създаде огромна империя.

Посещение на Перперикон

За посещението на Перперикон се снабдете с удобни обувки за изкачване и вода. Билети се взимат от каса на паркинга. Пак оттам може да се сдобиете с подробна карта на града и региона. Обиколката на Перперикон отнема около 2 часа. При нас отне може би и повече, понеже след като изкачихме стръмните стъпала до Акропола, срещнахме един „местен гид“. Човекът ни разказа история и показа забележителните обекти. Показа и изсечения в скалата трон, на който е седял някога владетелят. Накрая за да му се отплатим, си купихме от него вкаменен рапан, намерен тук – на дъното на древно море.

Повече информация за работно време и билети, може да се намери в Туристически информационен център – Община Кърджали

Препоръчвам да не пропускате Перперикон ако пътувате в района. Не е ли невероятно, че на този връх в България се е намирал град, много по-древен от Мачу Пикчу, акропол по-стар от този на Атина? Хълмът, символ на Тракийската цивилизация, е бил тук, когато в платото на Гиза не е имало нито една пирамида.

Каменната сватба

Недалеч от Перперикон се намира и следващата забележитеност в Източните Родопи. Природната забележителност Каменната сватба е разположена в землището на с. Зимзелен, на 3 кm от Кърджали. До нея се стига по асфалтиран път и посещението ѝ не представлява никаква трудност през всички сезони.

Представлява изключително красива група от множество каменни пирамиди, напомняща сватбено шествие. Фигурите са изключително разнообразни по форма и размери, като на височина са от 0,5 до над 10 m. Образуванията са вулкански туфи с риолитов състав, чиято възраст е около 35 млн. години. През олигоцена (преди около 34-23 млн. години) Източните Родопи са били дъно на море. В резултат на чести вулканични взривове, на морското дъно се образували дебели пластове вулканична пепел, примесена с различни късове от разрушаващите се по брега скали. Утайките се уплътнявали бавно и се превръщали в пластове от туфи, в които сега е оформена “Каменната сватба”. Различният минерален състав на скалите определя тяхната различна здравина, а това е важно условие за моделирането на фантастичните фигури на пирамидите.

Народната фантазия е оприличила тази прекрасна природна композиция като сватбено шествие и го е свързала със следната

Легенда за каменната сватба:

„Млад хубав момък се влюбил в девойка от съседното село и залинял от любовна мъка. Бащата разбрал сина си и откупил хубавицата с пълен тас жълтици. Вдигнала се голяма сватба. Задумкали тъпани, писнали зурни. Взели момата от съседното село и тръгнали за Зимзелен. Отпред, качена на муле, нагиздена вървяла булката със закрито лице. До нея вървял свекърът, а най-отзад щастливият жених. След като минали малката рекичка, която се намира пред с. Зимзелен, духнал вятър и открил лицето на булката. Свекърът го зърнал, занемял от красотата ѝ и нечисти мисли щукнали в главата му. Разбрал това, вятърът се разбеснял, разфучал и вкаменил булката заедно с мулето. След нея вкаменил свекъра и цялата сватба. Останал само момъкът, вцепенен от мъка и ужас. Заплакал той, навел глава и помолил вятъра и него да вкамени. Вятърът изпълнил молбата му, а от сълзите, които клетият момък изплакал се образувало малко езерце.“

Източник:
Туристически информационен център – Община Кърджали

Село Лисиците

След Каменната сватба минаваме през Кърджали, където нощуваме. На следващия ден продължаваме към с. Лисиците. Разположено на брега на яз. Студен кладенец, селото е прочуто с това, че до него път няма и единствения начин да стигнем по суша е чрез най-дългия въжен мост в България.

Въженият мост към с. Лисиците

Навигацията ни води до с. Широко поле. Подминаваме селото, асфалтовият път свършва и преминава в черен, който става все по изровен и неравен. В зависимост от колата, може да се спре в селото или някъде покрай пътя по напред. Оттук продължаваме пеша по пътя, който в далечния си край вече е по-скоро пътека. Когато тази пътека се разклони, трябва да поемете надолу към жп спирката на Лисиците. Ако поемете нагоре, ще се озовете над дълбокия процеп, през който се провира жп линията към Кърджали. Желязна врата – така се казва този проход, както и самата жп спирка. Влак минава два пъти на ден и ако разполагате с повече време в района, може да дойдете с него.

Вече пресекли жп линията, пътеката минава през приятна борова горичка. Веднага след нея излизаме на прочутия въжен мост.  Мостът е изграден в най-тясната част на яз. „Студен кладенец“. Над 30 здрави стоманени въжета, поддържат 260-метрова конструкция между двата пилона. Това, че мостът се поклаща леко и че тук-там има по някоя счупена дъска, не трябва да ви притеснява да минете по него. Все пак това е най-дългият въжен мост на Балканите и е единствен официален път до село Лисиците.

И въпреки, че е добре да си гледате в краката, не пропускайте да поспрете и да се насладите на гледките на водната шир, простираща се във всички посоки, и заобикалящите я хълмове.

Село Лисиците

Концепцията за мост като крайна дестинация е странна според мен. Защо ще дойдеш да видиш моста, ако не минеш по него и не стигнеш до мястото, до където води той. Затова ние го прекосихме с намерението да стигнем до с. Лисиците – намиращо се малко по-напред, на самия бряг на язовира. Явно повечето туристи стигаха само до тук, ако съдим по продавачката на билки от едната страна на моста и подвижната „скара и бира“ от другата.

Лисиците е едно от селата, чийто достъп до транспортната мрежа е отрязан след построяването на язовира. До тук няма автомобилен път (ако не броим коларските горски пътища от другата страна на язовира), само пешеходен и по вода. Преминали веднъж цялата дължина на моста, сякаш се пренасяте не на друг бряг, а в друга епоха, в която липсват коли, шум, а сякаш и време… Кърджали се вижда в далечината, от другата страна на язовира, хем близко, хем някак далеч. По тучните зелени поляни, изпъстрени с цветя и билки, кротко си пасат домашни животни, в селото свободно се разхождат кокошки. Хора почти не успяхме да видим, с изключение на една жена, която ни упъти към Чит Кая – Тракийски култов комплекс, подобен на Глухите камъни и Орлови скали. Хора няма много, селото има около 20 жители.

Зелената трева

Но село Лисиците далеч не е само зеленина и красота.

Зад обраслите с гъста зелена трева дворове назъртат стари, изоставени къщи, разказващи отдавна забравени истории с тъжен край. Обърнати лодки напомняха, че някога тук е имало живот и хора. Какво ли се беше случило с тях, дали животът им се беше преобърнал като тези стари ръждясали железа, дали и той бе потънал в дълбоката зелена трева? Все въпроси, на които къщите с потъмнели прозорци нямаше как да отговорят. Нито пък зидовете, които уморени от своята тежест, бяха пръснали своите камъни и те бавно биваха поглъщани от същата гъста зеленина. На места оградата изцяло липсваше и не бяхме сигурни дали сме все още на пътя или в нечий двор.

Като изключим провисеното от едно дърво плашило, полюшвано от вятъра, нямаше нито кой да ни покани, нито кой да ни изпъди. Обзеха ни смесени чувства – сякаш не трябваше да сме тук, че сме минали липсващата вече ограда и сме нарушили спокойствието и забравата на нечий двор. В същото време пък сякаш трябваше да бъдем точно там, в точно този момент от времето, което сякаш тук отдавна е спряло… Село Лисиците е олицетворение на обезлюденото българското село – красиво и китно, съществуващо в една паралелна реалност; в един мираж, отразен в спокойните води на язовира; забравено от хората бързащи на отсрещния му бряг; достъпно през един безкрайно дълъг мост; бавно и самотно потъващо в гъстата зелена трева.

Спокойствието и безвремието тук лесно могат да запратят мислите на човек в такива далечни посоки. Докато някое любопитно магаре не дойде да види какви ги вършите на неговата поляна и дали няма с какво да го почерпите.

Крепост Моняк

Точно срещу с. Лисиците се намира крепостта Моняк. Разположена на 586 м. надморска височина, на скалисто плато, тя е сред най-високо разположените и прочути средновековни крепости в Родопите.

Крепостта е построена през XII-XIII век върху стар римски градеж. Тя е пазела прохода Железни врата и подстъпите на средновековния град, разположен около манастира „Свети Йоан Предтеча“ в днешния град Кърджали. До нея може да се стигне пеша – върви се около 3 км. и се преодолява денивелация от над 300 м. Изкачването не е леко, но пък преживяването и гледките към яз. Студен кладенец и гр. Кърджали си заслужават.

Татул

Имаме още от дългия слънчев майски ден и решаваме да вместим още една забележителност в района около Кърджали.

Светилището при с. Татул е един от най-величествените и мистични мегалитни паметници, разположени в сърцето на Източните Родопи. Комплексът се състои от древни езическо светилище и средновековна крепост. Откритията сочат, че най-ранните култови дейности на хълма започват в края на каменно-медната епоха (V – IV хил. пр.н.е.). През II хил. пр.н.е. започват първите изсичания. Каменният връх е оформен като пресечена пирамида, на върха на която е издълбан каменен саркофаг. Под него има издялан втори, а под тях се намира площадка с главния олтар на светилището. По-късно започва архитектурна дейност, като светилището е оградено от масивен каменен зид. Силно земетресение от IV в. разрушава всички сгради. След приемането на християнството, върху останките се появява феодален замък, който се ползва до XII в.

Достъпът до светилището е лесен – следва се пътят за с. Татул, паркира се преди пътеката за комплекса. След няколко мин. по пътеката се стига до светилището. По друга кратка пътека, започваща при паркинга може да се стигне до малката пещера – Триделната утроба.

ЖП мостът над река Върбица

Не толкова забележителност, колкото популярно място за снимки, е следващата спирка – жп мостът над река Върбица. Това е един от най-известните жп мостове в страната и тъй като минахме два пъти покрай него по пътя за Татул, беше редно да спрем за една бърза снимка, макар и на смрачаване.

Орлови скали

Продължаваме на запад в посока Ардино. Следващата ни дестинация в Източните Родопи е обявена за природна забележителност чак през 2003 г., въпреки че съществува от над 2000 години.

„Орлови скали“ е древен светилищен комплекс, който доста наподобява на Глухите камъни. Намира се на около 2 km от Ардино и на около 30 km югозападно от град Кърджали. Местоположението му е върху силно наклонен планински терен, където височината на скалите достига до 25 m. На недостъпни места в скалите са изсечени от човешка ръка трапецовидни ниши, от които сега са запазени 97. Най-голям е броят на нишите откъм западната страна на скалите – общо 55. При подреждането на нишите не се наблюдава никаква закономерност. Под скалите се наблюдават следи от улеи, жертвеници и други скално-изсечени съоръжения.

В близост до нишите са открити фрагменти от глинени съдове от V-IV век пр. Хр. По вътрешните страни на много от керамичните фрагменти се наблюдават следи от обгоряване. Факт, който допуска предположението, че в тези съдове се е наливало масло, вероятно използвано за ритуални цели.

В близост се намират руините на древна тракийска крепост, известна като „Калето“, (но различно от това край с. Месек) .въпреки че е трудно да бъде забелязана. Пътеката от паркинга е приятна за разходка, не е особено дълга, но има стръмни участъци

Ако нямате време да посетите всичко и се чудите между Глухоте камъни и Орлови скали, препоръчвам второто. Макар че денивелацията на пътеката е по-сериозна, по пътя се отриват прекрасни гледки, а скалният масив на върха на планината пленява с грандиозност.

Източник: Wikipedia

Дяволският мост

На около 10 километра северозападно от град Ардино в живописен пролом е скрита следващата забележителност на Източните Родопи – внушителният каменен Дяволски мост. Пътят от Ардино се вие из планината и преминава през изоставеното село Дядовци. Пътят е тесен, но асфалтов почти до самия мост. След това става черен път, който е преодолим от повечето нормални автомобили. Ние оставихме колата тук и продължихме пеша по стария римски път, сързвал Тракия с Виа Егнациа и беломорското крайбрежие.

Пътят се спусна надолу към коритото на р. Арда, в тесен пролом със стръмни склонове. Скоро пред нас се изпречи трисводестият силует на моста.

Дяволският мост

Дяволският мост

История на Дяволския мост

От векове мостът е обвит в легенди и загадки. Почти нищо не се знае за строежа му, но според преданията, заръката за изграждането му дошла от султан Селим I (16-ти век.), който искал да възстанови стария римски мост и търговските връзки с Тракия. Дълго време никой не успявал да построи мост над бурната река Арда. Докато със задачата не се заел майстор Димитър от близкото село Неделино. Според легендата лично му се явил дяволът и предложил своята помощ за градежа, дори обещал, че построеният мост ще бъде вечен. Като отплата майсторът трябвало само да вгради образа на дявола в моста. Съгласил се майстор Димитър и завършил успешно начинанието за кратък срок, но много скоро след това починал.

Мостът е оформен от 3 основни арки с 4 малки сводчета за оттичане на водата. Дължината му е 56 м, широчината – 3,5 м, а централният му свод е висок почти 12 м. Запазен е и нисък каменен парапет.

Дали в градежа има пръст и дяволът не е ясно, но ето че мостът стои тук, след повече от 500 години. След като се разходите и направите снимки, може да се огледате дали няма да видите и неговия лик някъде. Аз мисля, че го открих в дясната основа на главната арка (снимката е завъртяна на 90 градуса).

Ардино

Преди или след посещението на моста, гр. Ардино е добра спирка за почивка и похапване. А има и места за нощувка.

Каскада Горна Арда

Една част от пътя между Ардино и Смолян върви по поречието на р. Арда. Точно преди да напуснем Източните Родопи, ставаме свидетели на нещо, приличащо на водопад. Това е каскадата Горна Арда – хидроенергиен възел, чийто проект е замразен от няколко години. Въпреки неуспеха на това начинание в енергиен план, малкият язовир и водната каскада представляват красива спирка по пътя.

И ако мостът на Лисиците не ви вдигна адреналина, ви предизвиквам да минете по този въжен мост.

Забележителности из Източните Родопи

Със сигурност сме пропуснали още интересни места в Източните Родопи, но от две посещения в района толкова. Надявам се пътят да ме доведе отново по тези земи изпълнени с мистика и безвремие. За Глухите камъни научих от коментара на Любомир, за което благодаря! Така че до следващото пътуване, може да коментирате и да споделяте още интересни места, които трябва да се посетят в Източните Родопи.

А ние продължаваме пътуването си към не по-малко красивите Западни Родопи.